Беседката на разделените влюбени

В един усамотен ъгъл на Зимната градина, скрита от няколко клена и дървета гинко се издигаше снагата от ковано желязо на Беседката на разделените влюбени. Изключителната майсторска изработка, целяща да наподоби виещи се цветя бе подсилена от обраслия я бръшлян, а пространството над нея беше чисто, за да може светлината от цветните стъкла да пада върху нея свободно. Интересното тук беше, че оправдавайки името си беседката беше разделена на два полукръга, от изящна решетка, която не позволяваше на посетителите допир и пряк визуален контакт. Беше подходящо място за скрити уговорки и тайни срещи.

На поредната разходка. Младата дама бе поела в пътешествието да разгледа всяко кътче на Кралската Академия. Името й е Алис и напоследък гледаше да не се набива на очи. Избегваше срещи, с който й да е. Не искаше още да се запознава със скучни хора, които само може да я питат от къде има тази рокля или колко време й е отнело, за да си среше косата и изобщо да си направи прическата.
Сега тя се намираше на тази беседка. До колкото знаеше, надели някой би искал да дойде на такова място с такова подтискащо име. Остана тук, да си почине. Не седна обаче, нито пък докосна беседката. Наслаждаваше се на времето... май.

Докато момичето се моткаше наляво надясно,над нея незабелязано се материализира едно малко сиво облаче.То набеляза целта и се примъкна зад нея.Прокънтя малка гръмотевица и изведнъж само и единствено върху девойката се изля проливен дъжд.

- Какво по дяволи... - очудено, Алис погледна на горе и видя този така нахален облак. Момичето не се изкефи много над факта, че един облак реши да я намокри. Без да намира всъщност това странно тя го изгледа злобно и му отвърна на гръмотевичките с:
- Не е много хубаво да валиш върху някой, който не иска да се мокри! - след което направя няколко бързи крачки напред, за да види дали облакът-натрапник ще я последва.

Облачето я последва,засилвайки количеството вода което изливаше отгоре й.Отново прокънтя една малка гръмотевица.
-Не е нормално да говориш на облак!-то се изкикоти с много писклив гласец,явно доста доволно от себе си.

- Е ако става дума какво е нормално... Не е нормално облак да ми говори, или пък даже да ме преследва. И нарочна да ме мокри!!! - извика накрая от ярост младата баронета и тъй като не можеше да отвърне на облака с... вода, тя реши, че най удачното нещо, което можеше да направи е... да го гледа лошо и да се надява, че ще се разкара. Жалко, че си е забравила чадъра.

Чадър?Нима си бе помислила за чадър?Облачето в миг промени формата си и се стовари болезнено върху главата на очарователната баронета,под формата на огромен чадър с десен на малки лилави слончета,за чиято дръжка бе завързана тухла.Не бе нужно да споменем,че точно тухлата оцели момичето,причинявайки й известни неудобства и едно очарователно и много обещаващо главоболие.

И Алис се стовари на земята, леко зашеметена. В минута мълчание, опитвайки се да разбере какво се случва в момента. Едно нещо бе сигурно... сега е на земята, цялата в кал и то заради облака! Облака, който реши, че ще е смешно да прочете мислите й и да се превърне в голям чадър с завързана тухла. Баронетата се изправи бързо и продължи да гледа... чадърът сърдито.
- Е това беше ужасно! Настоявам да ми се извиниш веднага! - кръстоса ръце и затропа нервно с левият си крак. Тя наистина очакваше, да получи извинение от такъв невъзпитан облако-превръщащ се-чадъроподобно нещо!

Чадърът се превърна във вилица.
-Вилиците не правят такива неща!-жизнерадостно й заяви.Нима целта му бе да я влуди до краен предел?

- Тогава се превърни в нещо..., което се извинява, а аз ще чакам тук, докато не го направиш!!! - отвърна пък Алис и потропваше по изнервено с крак.

-Нито една от формите които мога да заема не може да ме накара да се унижа,извинявайки се на някакво си човешко същество..-вилицата продължи да сияе от щастие и любвеобвилност.

- О, така ли? А значи не е унизително да бъдеш вилица? - Алис все така искаше извинението си, дали то ще е от вилица, чадър с тухла или облак ще извърши това нещо. Баронетата се ядосваше все повече и повече с всяка изминала секунда. Как може някой да позволи да съществува нещо така досадно на този свят?

-Но аз не съм от този свят!-вилицата отново бе прочела мислите й.Тя изведнъж избухна в огромен цикламен дим,който като се разсея пропусна в света на Алис един висок и драматично прекрасен на външен вид младеж(клик).Половината му лице бе покрита под огромен червен шал,които се рееше около него,сякаш подхванат от непрекъснат вятър.Очите му се набиваха на очи заради бледата лилава светлина която излъчваха.Младежът изглеждаше доста женствен,но в същото време и много строен.Беше препасъл огромен и привидно тежък меч,по народност японски.Там го наричаха катана.
-Една вилица никога не може да бъде унизителна!-изфъфли изпод шала си,все така жизнерадостно младежа,примигвайки с големите си очи.Изглежда това бе оригиналната му форма...

Алис не смееше да отвори устата си. Просто г огледаше и беше доста очудена. Това било повече от една вилица. Било нещо... нещо, което все още не можеше да опреличи...
- Ти жина ли си? Или си мъж? Не мога да определя какво си... - отвърна момичето и продължи да се чуди над този въпрос - Пък и щом не си от този свят, какво търсиш тук?

-Теб!-той се изкикоти,а след това очите му се наляха с тъга.-Наистина ли приличам на педал?

- Е... не много.... съвсем мъничко... - на момичето пък й стана жал! Горкият... нещо - Прочем да знаеш... тук не е прилично да се четат чуждите мисли!
След което леко се усмихна и се приближи до странникът:
- Та всъщност, защо съм ти? Надели съм ти толкова важна, щом не искаше да ми се извиниш преди малко... прочем много съм наранена от държанието ти! - отвърна Алис и поклащаше глава, съгласавайки се сама със себе си.

Младежът продължи да гледа жално и изоставено.Беше като очарователна малка играчка,която някой е загубил...
-Търся си приятели..-изгука той.

- Ъх... защо аз трябва да съм ти приятелка? Истинските откачалки се намират не далеч от тук... в учителската стая са! - очарователната Алис се усмихна очарователно, на очарователният младеж и се отдръпна малко. Май нямаше намерение да става приятелка на такъв идиот като мъжът.

-Ама аз не съм идиот!-в миг младежът се хвърли върху нея,прегръщайки я.Той бе по-силен от нея и нямаше никакъв проблем да надделее в кратката схватка.Алис видя как широката му усмивка се приближава към нея и преди да се осъзнае,усети топли устни върху своите...заедно с някакво непонятно усещане,което можеше да се определи,като разпадане на хиляди хиляди пера...

//правя тема.

» Беседката на щастливите влюбени